Адвокатско дружество „Димитрова и Хаджиева“ подбра за блога си актуална съдебна практика за периода 01.07.2019 – 15.07.2019 г. С подбора се стремим да систематизираме някои от най-интересните за нас съдебни решения от последните дни, постановени от различни съдилища както в страната (предимно ВКС, ВАС), така и на Европейския съд по правата на човека и Съда на Европейския съюз. Силно се надяваме обобщението да бъде от полза на нашите колеги юристи, на студентите по право, както и на всички граждани със засилен интерес към актуалната съдебна практика.

• Тълкувателно решение 1/2017 гр.София, 09.07.2019 год. ВКС ОСГТК

      1.Какъв е порокът на въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране на производството по чл.229, ал.1, т.4 ГПК;

       Въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е недопустимо.

     Пороците на въззивното решение при формиране волята на въззивния съд са регламентирани в чл.281 ГПК – това са пороци, водещи до нищожност, недопустимост и неправилност на постановеното решение. Поначало, видът порок на едно съдебно решение се определя от вида и тежестта на нарушената правна норма при постановяването му, от причините довели до нарушението, както и от възможностите за отстраняването му в хода на съдебния контрол. Недопустимостта е порок, при който съдебното решение е валидно, но е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество. Касае се за порок в процесуалноправната основа на исковото производство – за липса на положителна, или за наличие на отрицателна процесуална предпоставка, свързана с възникването, съществуването и упражняването на правото на иск. Процесуалните предпоставки като условия за допустимост на иска, обуславят допустимостта на процеса, а с това и правото и 5 задължението на съда да разгледа и реши по същество правния спор между страните. Предпоставките се разграничават на абсолютни и относителни, според това, дали за тях съдът следи служебно (както е при абсолютните – подведомственост, процесуална правоспособност, дееспособност и др.), или се вземат предвид само по отвод на страната (при относителните – чл.19, чл.105, чл.117, ал.2 ГПК и др.). В съвкупността си всички те трябва да са налице през цялото време на развитие на исковия процес и към момента на постановяване на решението, за да бъде то валиден и допустим съдебен акт. Отпадането на процесуална предпоставка, респ. възникването на процесуална пречка в хода на делото, препятства развитието на процеса и винаги осуетява допустимостта на решението като процесуално действие на съда, защото прави ненадлежно упражняването на правото на иск. Това има за последица липса на право и задължение за правораздавателния орган да извършва процесуални действия, насочени към разглеждане и решаване на спора по същество. Основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производството по делото се разглежда в правната теория (в преобладаващата част) като абсолютна процесуална пречка за надлежното упражняване правото на иск. По същността си спирането на производството представлява временна недопустимост на развитието и завършването на висящия процес, забрана през известен период от време да се извършват процесуални действия от съда и страните по делото, насочени към решаване на спора по същество. Конкретно, разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК предвижда, че съдът спира производството, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което „ще има значение за правилното решаване на спора”. Нормата е аналогична на отменената по чл.182, ал. 1, б. „г” ГПК (1952 г.), съгласно която съдът спира производството, „когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на предявения иск”; както и на уредбата в ЗГС – отм. (чл.520, т.2 ЗГС – 1907г.; чл. 366, т.3 ЗГС – 1930 г.) предвиждаща, че във всяко положение на делото страните могат да повдигнат отвод, а служебно съдът е длъжен да не приема делото за решаване, когато в същия или друг съд се разглежда дело, което „има тясна връзка с предявения иск”. Използваните в цитираните норми изрази са правнотехнически термини с утвърдено в практиката и теорията значение. Законодателят няма предвид всяка възможна връзка между две висящи дела, а точно определена зависимост, при която задължително следва да се зачетат последиците от влязло в сила решение или присъда по обуславящото дело . В мотивите на ТР № 2/19.11.2014 г. по т.д. № 2/2014 г. и ТР № 8/07.05.2014 г. по т.д. №8/2013 г. на ОСГТК е посочено, че основанието за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора се основава на връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните 6 правоотношения. В тълкувателните мотиви по т.5 на ТР №7/31.07.2017 г. по т.д.№ 7/2014 г. на ОСГТК тази зависимост е обяснена и със съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение. От изложеното следва, че връзката между делата, която има предвид чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. Процесуалното значение на тази зависимост се изразява в това, че висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело, доколкото нормата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК императивно задължава съдът да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора. Необходимостта от съдебна преценка за наличие на преюдициална връзка и акт на съда, постановяващ спирането на обусловеното делото, не променя абсолютния характер на пречката и императивността на процесуалното правило. Съдът е длъжен да спре делото, при това независимо дали страните са поискали, или са се противопоставили на спирането. Поради това, наличието на обуславящо дело, без значение какъв е видът му (гражданско, административно, наказателно дело) и кога е образувано (преди или след обусловеното дело), актът по което следва да бъде зачетен от съда по обусловения иск с оглед разпоредбите на чл.297 – чл.298, чл.300, чл.302 ГПК, е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск и за развитието на процеса по обусловеното дело. Спазването на процесуалните норми, уреждащи абсолютните процесуални предпоставки на правото на иск при разглеждането на делото във всяка инстанция, обезпечава законосъобразното развитие на процеса и допустимостта на съдебното решение. Нормата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК предвижда съобразяването по обусловеното дело на нови права, факти и обстоятелства, каквито представляват установените с решението или присъдата по обуславящото дело. Това може да стане само пред съд, чиято основна дейност е решаваща, а не проверяваща. В касационното производство, развиващо се по реда на чл.290 – чл.293 ГПК, правомощията на ВКС по отношение на обжалвания съдебен акт са лимитирани в рамките на проверка за валидност, процесуална допустимост и правилност на обжалваното решение, при недопустимост да се събират нови доказателства и да се установяват нови факти. Поради това, зачитането на съдебния акт по преюдициалния спор, както разпорежда правилото на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, поначало не може да бъде сторено от ВКС в производството по чл.290 – чл.293 ГПК, доколкото това изисква касационният съд да предприеме спиране на обусловеното дело (изключението е за фазата по чл.295 ГПК, когато ВКС действа като 7 решаващ съд и може да съобразява нови фактически положения, каквито представляват установените с решението или присъдата по обуславящото дело). С оглед на изложеното, следва да се приеме, че при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК (независимо кога са възникнали предпоставките за това – пред първоинстанционния или пред въззивния съд), въззивното решение ще е недопустимо и подлежащо на обезсилване като постановено при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск по обусловеното дело – висящ преюдициален спор, от значение за правилното решаване на обусловения спор. При обжалване пред ВКС, в изпълнение на задължението си във всяко положение на делото да следи за валидността и допустимостта на съдебните актове, ВКС ще е длъжен служебно да селектира жалбата в хипотезата на чл.280, ал.2, предл. 2-ро ГПК (обн. ДВ бр.86/27.10.2017 г., в сила от 05.11.2017 г.) – поради „вероятна недопустимост” на въззивното решение, а преценката за допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. В този смисъл е и разрешението по т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, легален израз на което е новоприетото основание за допускане на касационния контрол по чл.280, ал.2 ГПК. При разглеждането на жалбата, в случай, че се установи наличието на процесуалната пречка, въззивното решение като недопустимо следва да се обезсили (чл.293, ал.4 ГПК). Делото следва да се върне за ново разглеждане и решаване от друг състав на въззивния съд (освен, ако не подлежи на прекратяване – в случаите, когато резултатът по обуславящото дело е от значение за допустимостта на иска по обусловеното), с указания за извършване на необходимите съдопроизводствени действия в зависимост от етапа, на който се намира обуславящото дело. Въззивният съд няма нужда да спира производството, ако междувременно (след приключване на съдебното дирене при първоначалното разглеждане на делото до връщането му за ново разглеждане) пречката за разглеждането му е отпаднала – решението по предюдициалния спор е влязло в сила. Предвид аналогичните норми на чл.182, ал.1, б. „г” ГПК (отм.) и чл.229, ал.1, т.4 ГПК, запазените основни характеристики на касационното производство и правомощия на ВКС в контролно-отменителната фаза по сега действащия ГПК (в сила от 01.03.2008 г. ) и отменения ГПК (1952 г.), постановките на т. 8 от ТР № 1/17.07.2001 г. по т.д. № 1/2001 г. на ОСГК в разглежданата хипотеза, както и доразвитието им в т.9 от ТР №2/ 02.07.2004г. на ОСГК и ТК, са запазили актуалността си. Следва да се уточни, че ако нарушението на чл.229, ал.1, т.4 ГПК е допуснато от първата инстанция, въззивната инстанция съобразно правомощията си на съд по съществото на спора и в изпълнение на служебното си задължение да следи за спазване на процесуалните норми, обезпечаващи валидността и допустимостта на процеса (чл.269, ал.1 ГПК), ще е длъжна със своите процесуални действия да отстрани порока, като сама спре производството по делото, за да изчака влизането в сила на решението или присъдата по преюдициалния спор и след това да разреши 8 висящия пред нея обусловен спор между страните.

     2.Допустимо ли е исково производство в хипотезата, при която посоченият в исковата молба ответник е починал преди предявяването на иска

        Процесуалната правоспособност е абсолютна процесуална предпоставка за възникването на правото на иск. Исково производство, при което посоченият в исковата молба ответник е починал преди предявяването на иска, е недопустимо и подлежи на прекратяване, поради начална липса на правоспособна страна, с която да се учреди валидно процесуално правоотношение.

     По втория поставен за тълкуване процесуалноправен въпрос – допустимо ли е исково производство в хипотезата, при която посоченият в исковата молба ответник е починал преди предявяването на иска – в практиката на ВКС, създадена по реда на чл.290 и чл.274, ал.3, т.1 ГПК са формирани две становища. Според първото, предявяването на иск срещу физическо лице, което към момента на постъпване на исковата молба в съда е починало, или срещу юридическо лице, което към същия момент е неправосубектно, респ. не съществува в правния мир, изключва валидното възникване на процесуално правоотношение и настъпване на целените от ищеца правни последици. Такова лице няма качеството на надлежна страна по смисъла на чл.26 ГПК, защото то не може да е субект на процесуално правоотношение и срещу него не могат да се предприемат процесуални действия. Процесуалната правоспособност на лицата е от категорията на абсолютните положителни процесуални предпоставки за възникване и надлежно упражняване правото на иск, за които съдът следи служебно. Липсата на процесуално правосубектна ответна страна към момента на завеждане на делото води до недопустимост на процеса, а не е нередовност на исковата молба, която подлежи на отстраняване по реда на чл.129 ГПК. Според второто становище, когато исковата молба е подадена срещу ответник, който не е жив, но по делото има данни за неговите наследници, или когато в резултат на извършени от съда действия се установи, че ответникът е починал още преди завеждане на делото и бъдат издирени наследниците му, се касае за нередовна искова молба, поради насочването й срещу неправосубектен ответник. Съдът следва да предприеме необходимите процесуални действия за отстраняване на недостатъците и за конституиране на надлежните правосубектни ответници – правоприемниците на починалото лице, след което делото да продължи с тях при условията на чл.227 ГПК. Обжалваните въззивни определения, с които производството е прекратено поради това, че ответник е лице, починало преди предявяването на иска, са отменени от ВКС и делата са върнати за продължаване на съдопроизводствените действия.

           Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия на Върховния касационен съд, намира за правилно първото становище, предвид следното: Исковият процес е двустранно производство – условие за допустимостта му е наличието на две срещуположни страни, на два различни правни субекта като ищец и ответник. Съгласно чл.26, ал.1 ГПК страни по гражданските дела са лицата от чието име и срещу които се води делото. Законът предоставя право на иск на носителя на спорното право, за което се търси защита в процеса, поради което в общия случай страни в процеса са самите субекти на спорното материално правоотношение. Правото на иск е средство за защита на материалното право чрез разрешаване на гражданския спор със сила на пресъдено нещо. За да 9 породи задължение за съда да предприеме необходимите процесуални действия и да разреши конкретния гражданскоправен спор, правото на иск, като всяко субективно право, трябва да е възникнало, да съществува в полза на лицето, от чието име се предявява искът и да бъде надлежно упражнено. Възникването, съществуването и надлежното упражняване на правото на иск се обуславя едновременно от наличието на определени положителни условия (процесуални предпоставки) и от липсата на отрицателни (процесуални пречки), които са уредени в закона и за които съдът е длъжен да следи служебно както при предявяването на иска, така и в хода на производството до приключването му със съдебен акт. Сред абсолютните процесуални предпоставки за възникването и упражняването на правото на иск, на първо място са надлежната процесуална легитимация на страните, тяхната процесуална правоспособност, тъй като нито едно съдопроизводствено действие не може да бъде извършено валидно от или срещу процесуално неправосубектно лице. Правоспособността е основна категория на правото, която се определя по съдържание от закона. Процесуалната правоспособност (респ. правосубектност за юридическото лице) представлява признатата от закона абстрактна възможност едно лице да бъде субект на процесуални правоотношения. Процесуалната правоспособност е качество на страната в гражданския процес. Според чл.27, ал.1 ГПК процесуално правоспособен е този, който е правоспособен по материалното право. Нормата на чл.1 ЗЛС предвижда, че всяко физическо лице от момента на раждането си придобива способността да бъде носител на права и задължения. Материалният закон изрично и изчерпателно урежда хипотезите, при които правоспособността се фингира, макар в действителност самостоятелна личност да не съществува (заченатият при откриване на наследството – чл.2 ЗН; работодател по смисъла на §1, т.1 от ДР на КТ, който не е юридическо лице и др.). Само при предявяване на искове от или срещу такива лица, когато исковете произтичат от този вид правоотношения, страната по гражданското дело може да не притежава обща правосубектност, но ще притежава специална такава по силата на приложимия материален закон. Смъртта прекратява съществуването на физическото лице като правен субект и слага край на неговата правоспособност. Когато правоспособността по материалното право не е налице, заедно с това отпада и процесуалната правоспособност. Страни по делото могат да бъдат само процесуално правоспособни лица и това е условие за допустимостта на гражданския процес като производство. Починалото физическо лице не е правен субект, няма правоспособност и не може да бъде субект и на процесуални правоотношения като страна. Поради това, предявяването на иск срещу лице, което към този момент вече е починало, изключва изначално възникването на валидно процесуално правоотношение. Исковото производство е недопустимо и подлежи на прекратяване. В този случай не се касае до нередовност на исковата молба по смисъла на чл.127, ал.1 и чл.128 ГПК, която може да бъде поправена по реда на чл. 129 ГПК 10 (респ. да породи и задължение за съда да даде указания за отстраняване на недостатъците), а до липса на първоначална процесуална легитимация на главна страна в процеса. Това обуславя и невъзможност процесът да продължи по реда на чл.227 ГПК в лицето на правоприемниците, тъй като процесуалното правоприемство предполага страната да е починала в хода на процеса, при наличието на вече учредено с нея валидно процесуално правоотношение. След като процесуално правоотношение не е възниквало, то не може и да бъде „продължено” при условията на чл. 227 ГПК. Без правно значение е знанието или незнанието на ищеца, че посоченият от него ответник е починал. Законодателят не е уредил правно основание, по силата на което да се приеме, че и в този случай, за целите на гражданското съдопроизводство, процесуалното правоотношение с несъществуващия правен субект се поражда, а след това производството продължава с участието на неговите правоприемници.

• Тълкувателно решение № 2/2017 г. от 09.07.2019 г., постановено по Тълкувателно дело № 2/2017 г., Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии (ОСГТК) на Върховния касационен съд (ВКС) реши:

        1. Защитата на кредитора по чл. 135 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) е приложима по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия.

         По отношение на първия въпрос ОСГТК приема, че защитата на кредитора по чл. 135 от ЗЗД е приложима и по отношение на извършени от поръчителя разпоредителни действия. В мотивите се посочва, че поръчителството е договор, с който поръчителят се задължава спрямо кредитора на трето лице да отговаря за изпълнението на задължението на това трето лице. Това е лично обезпечение, чрез което се гарантира изпълнението на чужд дълг – този на главния длъжник. Поръчителят обещава същия резултат, който главният длъжник трябва да осъществи, и дължи това, което последният дължи. Изискването за писмена форма на договора е предвидено за предпазване от необмислено задължаване за чужд дълг и след като поръчителят се е съгласил в надлежната форма да поеме такова задължение, то цялото му имущество трябва да служи за обезпечение. „За вземането на кредитора отговарят две имущества – това на длъжника и на поръчителя, и той има на разположение два „общи залога“ по смисъла на чл. 133 от ЗЗД. След като кредиторът има двама съдлъжници, той следва да разполага с една и съща възможност за защита спрямо тях, т. е. по отношение на поръчителя следва да бъдат допустими всички процесуални способи, които гарантират точно изпълнение на поетото задължение, включително и иск по чл. 135 от ЗЗД“, категорични са върховните съдии. Според тях противното би означавало, че кредиторът няма възможността да предпазва обема на допълнителното имущество от увреждащи го действия и да противодейства на недобросъвестни действия и разпореждания от страна на поръчителя, респективно че не притежава общо обезпечение върху имуществото на поръчителя, т. е. би обезсмислило поръчителството.

     2. Налице е връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК между производството по предявен от кредитора иск за вземането му и предявен иск по чл. 135 от ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на извършени от длъжника действия, увреждащи кредитора.

   По отношение на втория поставен за тълкуване въпрос ОСГТК приема, че при паралелно развиващи се производство, разглеждащо вземането на кредитора, и производство по Павлов иск между тях е налице връзка на преюдициалност. В мотивите се казва, че основанието за спиране по чл. 229, ал. 1 т. 4 от ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален за този, по който производството се спира. Преюдициален е този спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство.

        В тълкувателното решение се посочва, че правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл. 135 от ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане. Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно; не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти. Той може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. При това положение наличието на паралелен процес, който има за предмет признаване или отричане на вземането на кредитора, т. е. установяване наличието на действително вземане, е от значение за правилното решаване на спора по отменителния иск по чл. 135 от ЗЗД. Между двете производства е налице връзка на преюдициалност, която попада в приложното поле на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК и е основание за спиране на производството по Павловия иск. „Приемането на противното би означавало отричане на наличието на действително вземане на кредитора като материалноправна предпоставка за уважаването на Павловия иск и би довело до ситуация, в която в производство по чл. 135 от ЗЗД длъжникът по едно несъществуващо или погасено по давност вземане на практика да няма път, по който да се защити и да избегне уважаването на иска“, категорични са върховните съдии.

      3. Защитата на кредитора по чл. 135 от ЗЗД при последваща разпоредителна сделка, извършена от лицето, в чиято полза длъжникът се е разпоредил с имуществото си, е чрез предявяване на иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД за недействителност по отношение на него не само на първоначалната сделка с имуществото на длъжника, но и на последващите сделки, които го увреждат. Исковете могат да бъдат предявени и самостоятелно, но при наличие на предпоставките на чл. 213 от ГПК следва да бъдат разгледани в едно производство.

       По третия поставен пред ОСГТК въпрос върховните съдии приемат, че защитата на кредитора по чл. 135 от ЗЗД при последваща разпоредителна сделка, извършена от лицето, в чиято полза длъжникът се е разпоредил с имуществото си, е чрез предявяване на иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД за недействителност по отношение на него не само на първоначалната сделка с имуществото на длъжника, но и на последващите сделки, които го увреждат. Исковете могат да бъдат предявени и самостоятелно, но при наличие на предпоставките на чл. 213 ГПК следва да бъдат разгледани в едно производство.

             По делото са депозирани особени мнения.

• Решение № 72 от 09.07.2019 г. по гр. д. № 3589/2018 г.

        Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния материалноправен въпрос: Текла ли е придобивна давност за времето от внасянето на делбеното дело в архив до възобновяването на същото.

       Отговор: За времето от внасяне на делбеното дело в архив след приключване на първата му фаза до възобновяването на същото, придобивната давност не спира да тече. Висящността на делото във втората фаза не означава висящност на делото във връзка с установяване наличието на съсобственост. По този въпрос делото не е вече висящо /спорът е разрешен със сила на пресъдено нещо/. Това обуславя и възможността след влизане в сила на решението по допускане на делбата съделител да се позове на изтекла в негова полза придобивна давност. Новото придобивно основание не следва да се счита преклудирано от силата на пресъдено нещо. Позоваването на изтекла придобивна давност чрез упражнявано владение десет години след влизане в сила на решението по допускане на делбата и при липса на данни в този период делбата да е била извършена, представлява ново обстоятелство. Силата на пресъдено нещо не препятства възможността позовалото се на изтекла придобивна давност лице, да поиска установяване по съдебен ред на настъпилата промяна в принадлежността на правото на собственост.

• Решение по т.д.№ 2013/2018 год. на ВКС-ТК, І т.о. Решение № 63София, 08.07. 2019 год.

  Производство почл. 290 ГПК.

      При прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД, редукцията на дължимото обезщетение към кой размер се прилага, към преценения от съда за справедлив или към претендирания?

        Отговор: при прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД, редукцията на обезщетението се прилага към размера, за който искът би бил основателен, ако не би се наложило намаляването му, поради допринасянето от пострадалия за настъпването на вредата, а не към претендирания. Претендираният размер има правното значение на горна граница с оглед забраната за присъждане plus petitum, но не и решаващо значение при преценката на действителния размер на претърпяната вреда, който се определя от съда. Дължимият размер е този, до който е намален действителният след прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД, но не повече от претендирания.

         Чл. 51 от ЗЗЗД: Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. То може да бъде платимо еднократно или периодически.

         (2)Ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали.

• Решение № 91 от 05.07.2019 г. по гр. д. № 4243/2018 г.

      Производство по чл. 290 ГПК.

      Дали свидетелските показания /когато са допустими като доказателствено средство/ са достатъчни, за да се приеме за доказан факт, за който не са ангажирани никакви други, включително насрещни доказателства?

     Отговор: Няма пречка един факт да се приеме за доказан, ако е установен със свидетелски показания /при условие, че те са допустими като доказателствено средство/ и липсват други доказателства, както за неговото осъществяване, така и такива, поставящи под съмнение съществуването му. Когато страната извлича изгодни последици от определен факт, тя носи тежестта да го докаже чрез т.нар. главно доказване. Противната страна, която не носи доказателствената тежест, може да извършва насрещно доказване – да оборва главното доказване като докаже, че фактът не се е осъществил или най-малкото да внесе съмнение в осъществяването му. За да направи извод дали твърденият факт е доказан, съдът следва да претегли и да прецени съвкупно всички събрани доказателства – тези, които с положителност сочат на осъществяване на факта и тези, които по един или друг начин внасят съмнение или опровергават това. Ако правнорелевантният факт се установява само от едно доказателство /в случая показания на един свидетел/ и не са налице никакви насрещни доказателства, които да го разколебават, то доказването е успешно проведено.

• Решение № 72 от 10.07.2019 г. по гр. д. № 549/2016 г. ВКС, ТК, първо търговско отделение Производството е по чл. 290 ГПК.

       Какви са пределите на служебна проверка по отношение на станали известни на въззивният съд факти във връзка с други водени от страните дела и как следва да процедира съдът в хипотеза на преценка за относимост на тези факти спрямо разглеждания от него правен спор?

         Пределите на служебна проверка по отношение на станали известни на въззивният съд факти във връзка с други водени от страните дела винаги е свързан с конкретно въведен от страните факт, чието доказване е ненужно, поради осъществената от съда служебна справка, която е надлежно обективирана и приложена към делото и обявена на страните, като факт съобразно чл. 155 ГПК, ненуждаещ се от доказване и като такъв, съобразяван при разрешаване на спорното право и мотивирането на съдебния акт. Фактическото обективиране на така направената справка, обосновава правилността на преценката на съда и възможността тази преценка да бъде проверена по реда на редовно инициирания инстанционен контрол.

• Решение № 29 от 11.07.2019 г. по гр. д. № 1865/2018 г. състав на Трето гражданско отделение ВКС

      Подлежат ли на приспадане от обезщетението по чл.200 КТ получени от пострадалия или от неговите наследници суми по застраховка „Гражданска отговорност” въз основа на същите факти, на които се основава и претенцията по чл.200 КТ?

       Разпоредбите за имуществената отговорност на работодателя при увреждане на работник/служител не предвиждат, но и не изключват намаляване или дори покриване на цялата му отговорност /ако е до размера на застрахователната сума/ при наличие на застраховка „Гражданска отговорност”, включително задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” /ЗЗГОА/. Отговорността на застрахователя е договорна, тя е функционално свързана с отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица вреди в границите на уговорената застрахователна сума. Една от особеностите на тази застраховка е, че по нея е застраховано всяко лице, което ползва МПС на законно основание и е отговорно за причинените при управлението му вреди.

    Прекият причинител, работодателят и застрахователят отговарят на различни основания, но за едни и същи вреди. С оглед защита на интереса на увредения той разполага с право да предяви искове срещу всеки от тях, но плащането на дължимото се за вредите обезщетение от един от тях погасява задълженията на другите. Ако плащане е осъществено от работодателя или от делинквента, те имат регресно право срещу застрахователя за платената сума до размера на застрахователната сума. Това следва от целта на застраховането – застрахователят да поеме риска /изцяло или частично/ от настъпването на застрахователно събитие.

• Решение от 11 юли 2019 г. – Yordanova and Others v. Bulgaria(Applications nos. 61432/11 and 64318/11)

        ЧЛЕН 3– забрана за изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание

         чл.3 (забрана за изтезания; екстрадиция )+ чл.39 (привременна мярка – забрана за екстрадиция)

       Жалбоподателят, е грузински гражданин, роден през 1951 г. В момента е задържан в Софийския затвор до екстрадирането му в Иран по обвинение в кражба. Адвокат на жалбоподателя прави възражение, че България няма договор за правна помощ с Иран и поради това не следва да бъде уважавано искането за екстрадиция, както и че не е доказано безспорно както времето на извършване на престъплението, така и авторството от страна на жалбоподателя.

      В решението на Европейския съд е отделено голямо място на доклади на неправителствени организации относно практиката за налагане на физически наказания в Иран, изразяващи се в ампутация на крайници, ослепяване и бичуване. В самия текст на чл. 656, ал. 4 от иранския НК е записано, че наред с лишаването от свобода за кражба се налага и бой с пръчки до 74 удара. Направен е преглед и на редица периодични доклади на ООН във връзка със спазването на Пакта за граждански и политически права, както и на специалните доклади на Комитета по човешки права на ООН, в които са констатирани несъвместими практики за нарушаването на човешките права чрез налагането на телесни наказания. Съдът отхвърля възраженията на правителството за недопустимост на жалбата поради това, че жалбоподателят не бил изложил доводи за риска да бъде подложен на изтезания в Иран. Той отбелязва, че самите власти не са предоставили на него и на адвоката му достатъчно релевантна информация относно грозящата го опасност от изтезания, уверявайки го, че тя не съществува.

      По съществото на спора Съдът отбелязва, че едва ли има съмнение, че за извършеното от жалбоподателя престъпление се предвижда освен лишаване от свобода и до 74 удара с пръчки, което наказание се окачествява като мъчение.

      Съдът достига до извода, че решението за екстрадиране на жалбоподателя в Иран, ако бъде приложено, ще доведе до нарушение на член 3 от Конвенцията. Той обявява за допустимо оплакването относно опасността от подлагането му на наказание в противоречие с член 3 от Конвенцията, ако бъде екстрадиран на Иран. Приема, че ако се приложи решението за екстрадиране, би било налице нарушение на член 3 от Конвенцията поради възможното наказание, което го очаква там и решава да продължи да посочва на правителството съгласно член 39 от Правилника на Съда, че е желателно в интерес на правилното протичане на процедурата да не се екстрадира жалбоподателят до момента, в който това решение стане окончателно или до последващо разпореждане.