Актуална съдебна практика 16.07- 11.09.2019г.

     Преди няколко дни Адвокатско дружество “Димитрова и Хаджиева” подбра за блога си актуална съдебна практика за периода 01.07.2019 г. – 15.07.2019 г. Сега е време да актуализираме списъка и да обновим публикуваната практика, като Ви представим най-актуалната към момента практика за периода 16.07.2019 г. – 11.09.2019 г. Сред решенията ще намерите отговори на въпроси като “можем ли да осъдим общината за вреди, поради неизпълнение на задължението да почиства уличното платно”, както и на много други интересни въпроси.

• Решение № 124 от 18.07.2019 г. по гр. д. № 3057/2018 г. ВКС, IV г.о.

      Отговаря ли общината за вреди, причинени на пешеходец поради придвижването му по непочистено от сняг и/или лед улично платно?

    Общината отговаря както за вреди, настъпили при движение на МПС поради непочистването от сняг и/или лед на улично платно, така и за вреди, причинени на пешеходец поради придвижването му непочистен тротоар. Общината отговаря на основание чл. 49 ЗЗД и за настъпили за пешеходеца вреди при придвижването му по пътното платно, когато ползването на тротоара не е била възможно. Съгласно чл. 108, ал. 1 ЗДвП, пешеходците са длъжни да се движат по тротоара, но съгласно чл. 108, ал. 2, т. 1 ЗДвП, пешеходците могат да се движат и по пътното платно, когато няма тротоар или е невъзможно той да бъде ползван. При непочистен от сняг и лед тротоар или при заемането му от паркирани коли в нарушение на чл. 94, ал. 3 ЗДвП, правещо невъзможно ползването му за преминаване на пешеходци, то отговорността за вреди на пешеходец при движението му по пътното платно е на общината, която като собственик на имота има задължение за почистване на улиците, в т.ч. за предприемане на мерки за отстраняване на нарушенията, препятстващи движението на пешеходците по тротоарните платна.

• Решение № 96 от 22.07.2019г. по гр.д. № 2116/2018г. ВКС, III гр.о.

      Намират ли приложение изискванията за брой посещения, продължителност на издирване на лицето, период от един месец между двете отделни търсения, справки за регистрирани адреси и изведени от съдебната практика по чл. 47, ал. 1 ГПК и чл. 47, ал. 2 ГПКв процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ (Работодателят е длъжен преди налагане на дисциплинарното наказание да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства.)

       Да. Според разпоредбата не съществува законово изискване в каква форма да бъде удостоверено, че връчителят е търсил адресата на съобщението, но не го е открил, нито изискване за брой посещения или в рамките на какъв период, било то месечен или друг. Практиката обаче е създала изисквания длъжностното лице да е търсило адресата поне три пъти по различно време в период от около един месец и същият да не е намерен на адреса, което връчителят да удостовери с подписа си, в това число и кога е извършил посещенията и че не е намерил адресата или лице, съгласно да получи книжата.

    Примерите в тази насока са изобилни и общоизвестни. Това разбиране е наложено с оглед осигуряване гаранции на страната за законосъобразност. По същите съображения и законодателят в последващите изменения на ГПК, в това число и в действащата към настоящия момент и приложена от въззивния съд редакция на чл. 47, ал. 1 ГПК изрично предвижда изискване връчителят да е търсил ответника в рамките на един месец чрез три посещения на адреса, с интервал от поне една седмица между всяко от тях, като най-малко едно от посещенията е в неприсъствен ден.

• Решение № 131 от 23.07.2019 г. по гр. д. № 2963/2018 г. ВКС IV. гр.о.

      Задължен ли е работодателят да обяви извършването на съкращение и задължен ли е да изиска от работниците и служителите информация за образованието и квалификациите, които притежават преди да открие процедура по подбор?

      Както от разпоредбата на чл. 329 КТ, така и от другите разпоредби на Кодекса на труда не може да се направи извод, че работодателят е задължен да обяви извършването на съкращаване в щата на предприятието. Това е негово суверенно право и изцяло в негова компетентност. Относно обстоятелството дали е задължен да изисква от работниците и служителите информация за образование и квалификациите, които те притежават във връзка с извършването на подбора, работодателят следва да се съобрази само с находящите се в личното трудово досие на работниците или служителите документи. Единствено при налагане на дисциплинарните наказания законът изисква извършването на действия, които са свързани със събиране на предварителна информация – аргумент от чл. 193 КТ.

• Решение № 66 от 29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. ВКС II Т.к.

     Уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за преструктуриране на кредитно задължение по Наредба № 9 от 03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковете експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск чрез прибавяне на просрочените задължения за лихви и такси към размера на редовната главница представлява ли анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД?

      Уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ. Преструктурирането по чл. 13 Наредба №9 БНБ /отм./ не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Олихвяването на просрочено задължение за такси, вкл. чрез прибавяне на таксата към главница по кредит, върху които се начислява възнаградителна лихва, не представлява анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД.

• Решение № 140 от 25.07.2019 г. по гр. д. № 3538/2018 г. ВКС

       Когато не са платени обезщетения и не е проведена докрай процедурата по отчуждаване на недвижим имот за улица и имотът е останал в патримониума на собствениците, то неплатените обезщетения представляват ли обогатяване на общината, която е провеждала тази процедура и обеднели ли са собствениците с пазарната стойност на имота, след като не са загубили собствеността?

      Съгласно чл. 210, ал. 6 ЗУТ, при отказ или забава да се изплати сумата по влязлото в сила решение по чл. 210, ал. 3 ЗУТ, заинтересуваната страна може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 ГПК.
     При наличието на специален ред, който предвижда оценка на имота, който се отчуждава, извършена от лицензирани специалисти,която определя размера на паричното обезщетение по пазарни цени и подлежи на обжалване по реда на чл. 215, ал. 1 ЗУТ, и изплащане на паричното обезщетение, общият граждански ред е неприложим. Собствениците на имота, които не са получили паричното обезщетение за отчуждения им имот и не са реализирали правата си по чл. 210, ал. 6 ЗУТ, не биха могли да търсят обезщетение в размер на пазарната стойност на имота на основание чл. 59 ЗЗД, тъй като това би означавало заобикаляне на закона –административната процедура по чл. 209 ЗУТ. Същевременно, не са обеднели с пазарната му стойност, тъй като са си запазили собствеността върху него.

• Решение № 10 от 19.07.2019 г. по т. д. № 3066/2017 г. ВКС, Търговска колегия, II о.

    1. Компетентно ли е Общото събрание на облигационерите да взема решения за промяна на условията, при които са записани облигации от съответната емисия облигации, издадени от акционерно дружество?

    Общото събрание на облигационерите е компетентно да вземе решения за промяна на условията, при които са записани облигации от съответната емисия облигации, издадени от акционерно дружество.

     2.  При положителен отговор на първия въпрос – с какво мнозинство следва да бъде взето решението за промяна на условията, при които са записани облигации от съответната емисия облигации, за да бъде правнообвързващо за всички облигационери, включително за неприсъствалите/непредставените на събранието и за гласувалите „против“?

      До влизане в сила на Закона за изменение и допълнение на Закона за публично предлагане на ценни книжа (ЗППЦК) решението на общото събрание на облигационерите за промяна на условията, при които са записани облигации от съответната емисия, следва да бъде прието с мнозинство от представените облигации. Ако в проспекта за публично предлагане и допускане до търговия на регулиран пазар на емисии облигации с оглед защита на интересите на инвеститорите са установени правила за извършване на изменението на условията по емисията облигации, включително са предвидени изисквания за кворум и мнозинство, то решението на общото събрание на облигационерите следва да бъде прието с предвиденото в проспекта мнозинство.

    3. Явява ли се изричното предвиждане в проспекта за емисията облигации по чл. 100б ЗППЦК на възможността и реда за промяна на условията, при които са записани облигациите, задължителна предпоставка за наличието на такава компетентност.

    Изричното предвиждане в проспекта за емисията облигации по чл. 100б ЗППЦК на възможността и реда за промяна на условията, при които са записани облигациите, не е задължителна предпоставка за наличието на такава компетентност на общото събрание на облигационерите до влизане в сила на Закона за изменение и допълнение на ЗППЦК.

• Решение № 96 от 22.07.2019г. по гр.д. № 2116/2018г. ВКС, III гр.о.

      Намират ли приложение изискванията за брой посещения, продължителност на издирване на лицето, период от един месец между двете отделни търсения, справки за регистрирани адреси и изведени от съдебната практика по чл. 47, ал. 1 ГПК и чл. 47, ал. 2 ГПКв процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ (Работодателят е длъжен преди налагане на дисциплинарното наказание да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства.)

      Да. Според разпоредбата не съществува законово изискване в каква форма да бъде удостоверено, че връчителят е търсил адресата на съобщението, но не го е открил, нито изискване за брой посещения или в рамките на какъв период, било то месечен или друг. Практиката обаче е създала изисквания длъжностното лице да е търсило адресата поне три пъти по различно време в период от около един месец и същият да не е намерен на адреса, което връчителят да удостовери с подписа си, в това число и кога е извършил посещенията и че не е намерил адресата или лице, съгласно да получи книжата. Примерите в тази насока са изобилни и общоизвестни. Това разбиране е наложено с оглед осигуряване гаранции на страната за законосъобразност. По същите съображения и законодателят в последващите изменения на ГПК, в това число и в действащата към настоящия момент и приложена от въззивния съд редакция на чл. 47, ал. 1 ГПК изрично предвижда изискване връчителят да е търсил ответника в рамките на един месец чрез три посещения на адреса, с интервал от поне една седмица между всяко от тях, като най-малко едно от посещенията е в неприсъствен ден.

• Решение № 131 от 23.07.2019 г. по гр. д. № 2963/2018 г. ВКС IV. гр.о.

      Задължен ли е работодателят да обяви извършването на съкращение и задължен ли е да изиска от работниците и служителите информация за образованието и квалификациите, които притежават преди да открие процедура по подбор?

       Както от разпоредбата на чл. 329 КТ, така и от другите разпоредби на Кодекса на труда не може да се направи извод, че работодателят е задължен да обяви извършването на съкращаване в щата на предприятието. Това е негово суверенно право и изцяло в негова компетентност. Относно обстоятелството дали е задължен да изисква от работниците и служителите информация за образование и квалификациите, които те притежават във връзка с извършването на подбора, работодателят следва да се съобрази само с находящите се в личното трудово досие на работниците или служителите документи. Единствено при налагане на дисциплинарните наказания законът изисква извършването на действия, които са свързани със събиране на предварителна информация – аргумент от чл. 193 КТ.

• Решение № 81 от 24.07.2019 г. по гр. д. № 3752/2018 г. ВКС ІІ гр.о.

     1. Индивидуално или родово определена вещ е описаната млечна доилна система при данните по делото за поръчка на изработването й по проект за конкретен имот?

     Принцип в правото е, че предмет на ревандикацията е индивидуално определена вещ, което е предпоставено от посочване на съответните признаци с оглед индивидуализацията ѝ. Така ищецът следва да опише претендираната движима вещ чрез посочване на основните и индивизуализиращи белези, които макар и да са в зависимост от вида на конкретната вещ, следва да са толкова на брой, че да са достатъчни за отграничаването на претендираната вещ от всяка друга такава от същия вид.

      С оглед на тези съображения и с оглед данните по делото според настоящия състав претендираната вещ е описана по начин и чрез посочване на белези, които правят възможно да се отграничи същата от всяка друга доилна система – посочена е марката, броя на доилните колектори, с пневмативна пулсационна система, и най-важния признак – дължина на млекопровода 53 м., което зависи от конкретния имот, в който ще бъде монтирана същата съгласно договора за продажба на оборудване и техника по предварително предоставена оферта за изработката – местоизпълнението е в животновъдната ферма в [населено място], съгласно р. ІV, т. 2 от договора. Установено е и предаването на тази вещ с представен приемно-предавателен протокол, който макар и неподписан от ответника, не е оспорен от последния.

     Относно начина на доказване при търсената защита с иск по чл. 108 ЗС вкл. и относно приложението на чл. 176, ал. 3 ГПК.

     По въпроса за начина на доказване при търсената защита по чл.108 ЗС в теорията и съдебната практика безспорно е утвърден принципът, че ищецът носи доказателствената тежест да установи правото си на собственост върху вещта, че същата се държи от ответника, а последният следва да установи основанието си за това държане. Доказването на релевантните за спора факти включва и приложението на чл. 176, ал. 3 ГПК, като предвидено в закона доказателствено средство.

• Решение № 71 от 24.07.2019 г. по гр. д. № 2576/2018 г. ВКС III гр.о.

     1. Изчерпан ли е кръгът на лицата по чл. 429, ал.1 ГПК?

    Чл. 429, ал.1 ГПК допуска взискател по изпълнителното дело да е лице, което не фигурира в изпълнителния лист. Персоналният (личен) обхват на разпоредбата е ограничен до универсалните и частните правоприемници на кредитора по изпълнителния лист. Когато обаче частното правоприемство е обосновано с материалните предпоставки по чл. 74 ЗЗД (със законна суброгация), само поръчителят и солидарният длъжник, които са платили дълга и които фигурират в изпълнителното основание, са правоприемници на правото на принудително изпълнение на кредитора по изпълнителния лист, но не и всяко трето лице, за което законът предвижда да се суброгира в неговите права.

     2. Дали чл. 429, ал.1 ГПК допуска само приемство в изпълнителния лист на страната на взискателя или допуска и приемство в образуваното по листа изпълнително дело?

     Чл. 429, ал.1 ГПК легитимира субектите, включени в персоналния му обхват, да поискат образуване на изпълнително дело с представяне на изпълнителния лист, в който не фигурират, но и да поискат заместването на взискателя по изпълнително дело, образувано по молба на кредитора по изпълнителния лист. Те разполагат и с право на жалба срещу отказа на съдебния изпълнител да зачете правоприемството в правото на принудително изпълнение на кредитора по изпълнителния лист. Съдът разглежда жалбата по реда на раздел I от глава X. ГПК. Материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение след зачетеното правоприемство по чл. 429, ал.1 ГПК обаче се установя по исков ред. В зависимост от изпълнителното основание, длъжникът разполага с иска по чл. 439 ГПК, по чл. 240 ГПК, ал. 2 и 3 или по чл. 424 ГПК.

     Влязлото в сила постановление на съдебния изпълнител за образуване на изпълнителното дело или за заместване на първоначалния взискател и влязлото в сила решение по жалбата срещу отказа на съдебния изпълнител да зачете правоприемството по чл. 429, ал.1 ГПК нямат задължително действие за съда по иска за несъществуване на изпълняемото право.

     3. Какъв е предметът на делото по иска, предвиден в чл. 439 ГПК, когато ищецът твърди, че съдебният изпълнител е приложил неправилно чл. 429, ал. 1 ГПК, като е конституирал на мястото на първоначалния взискател лице, което след образуваното дело е погасило изпълняемото право и твърди, че е встъпило в правата на първоначалния взискател, защото е имало правен интерес да изпълни чуждото задължение (чл. 74 ЗЗД)?

   Основателен е отрицателният установителен иск по чл. 439 ГПК срещу взискателя, когато съдът констатира, че съдебният изпълнител е образувал изпълнителното дело или е заместил първоначалния взискател по искане на лице, което не фигурира в изпълнителния лист, а пред съдебния изпълнител е обосновало своята легитимация като лице, което по силата на закона се е суброгирало в правата на кредитора по изпълнителния лист, с твърдения, различни от качеството на поръчител или на солидарен длъжник. Третото лице, за което съдебният изпълнител е приел, че се е суброгирало в правата на кредитора по изпълнителния лист, е надлежният ответник по иска по чл. 439 ГПК, но не и кредиторът. Съдът по иска по чл. 439 ГПК е длъжен да изследва материалните предпоставки на законната суброгация, единствено когато в изпълнителния процес правото по чл. 429, ал. 1 ГПК е било признато в полза на поръчителя или на солидарния длъжник, които са платили дълга.

• Решение № 74 от 25.07.2019 г. по гр. д. № 2999/2018 г. ВКС IV. гр.о.

     1. Когато съдът в доклада си по делото е приел нещо за ненуждаещо се от доказване, може ли и ако да, при какви условия, да мотивира решението си с извод, че същото обстоятелство е недоказано? (по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК)

     Съдът може, но не е длъжен да приеме за ненуждаещ се от доказване определен факт или обстоятелство, дори когато за него страните не спорят, а веднъж приел го като безспорно установен, може да го обяви отново за спорен. Тогава обаче съдът е длъжен изрично и ясно да уведоми страните, като измени доклада по чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и определи, че съответният факт не е безспорно установен за съда, да разпредели тежестта на доказването му и съответно, ако задължената страна не е посочила доказателства за установяването му, да й го обяви. В противен случай съдът би допуснал нарушение на чл. 146, ал. 1 ГПК и със собственото си поведение би препятствал установяване на истината в нарушение на чл. 10 ГПК и чл. 7 ГПК. Това може да стори и въззивният съд, ако той за първи път, за разлика от първостепенния приеме, че релевантен за спора факт не е безспорен и трябва да бъде установен.

      Ако първостепенният съд заяви едва в съдебното решение, в противоречие на доклада по чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК, че релевантен факт е спорен и не е установен, тогава въззивният съд, при надлежно въведено оплакване, следва, според своето вътрешно убеждение и данните по делото или сам с нарочно определение да приеме и да уведоми страните, че спорният факт не се нуждае от доказване, или ако се нуждае – да разпредели тежестта на доказването му и да се произнесе по направените от страните в срок доказателствени искания.

      2. Може ли вземането по договор да е обезпечено със запис на заповед с по-ранна дата? (по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК)

     Записът на заповед по същността си е писмено обещание на длъжника, че ще заплати, служи като доказателство, че менителничното задължение съществува и е в обращаемост без да се сочат причините и основанията за това. С въвеждане на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличие на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителният характер на ценната книга, като не бива да се смесва с обезпеченията на вземанията по смисъла на глава VII от ЗЗД. Обезпечението /менителничният документ/ може да бъде издаден преди, едновременно или след възникване на обезпеченото задължение.

      3. Налице ли е преклузия, когато доказателственото искане е направено във второ по ред съдебно заседание във връзка с факти, установени за първи път в това заседание? (почл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК)

    Не се преклудира възможността за сочене и допускане на съществували и известни на страната при разглеждане на делото доказателства за установяване на съществуващи и известни й обстоятелства, когато те са надлежно въведени по-късно с оглед на защита срещу направени от насрещната страна възражения, оспорвания и твърдения и на представени по-късно от нея доказателства. Когато поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения, вкл. поради липса на доклад, непълен или неточен доклад, не са посочени от страните или макар и посочени, не са допуснати доказателства за установяване на релевантни за спора обстоятелства в първа инстанция, допустимо е доказателствените искания да се направят във въззивното производство с въззивната жалба или отговора към нея. Съдът, също така, служебно, до приключване на съдебното дирене назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт, дори и без нарочно искане, щом за установяването му са необходими специални знания.

• Решение № 103 от 25.07.2019г. по г.д. 2700/2018г. ВКС Г.к. III o.

     Представлява ли противоправно поведение на лекаря като предпоставка за отговорността по чл. 49 ЗЗД за вреди от извършен деликт неосигуряването на необходимия обем от спешни диагностични изследвания, съобразно възможностите и наличната апаратура на екипа от спешна помощ, съгласно изискванията на медицинския стандарт и утвърдените диагностично-терапевтични алгоритми?

     Отговорът на ВКС е следният: „Като източник на облигационни отношения непозволеното увреждане е сложен фактически състав, чийто съставни елементи са: деяние (действие или бездействие), противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между осъщественото деяние и претърпяната вреда, както и вина, която съгласно чл.45, ал. 2 ЗЗД се предполага до доказване на противното. Противоправността се изразява в такова поведение (действие или бездействие) на дееца, което засяга чужди субективни права, а причинната връзка е необходимо закономерно следствие на конкретното деяние с вредоносен резултат. Безвиновната отговорност по чл. 49 ЗЗД на възложителя на работата се ангажира в случаите, когато лицето, на което е възложена определена работа, е причинило непозволено увреждане при и по повод извършването на последната. Когато се касае за оказана медицинска помощ, вкл. и спешна такава, поведението на лекаря като извършител на работата се преценява с оглед твърдяната негова противоправност, основавайки се на правилото, че медицинската помощ е правнорегламентирана дейност. Съгласно чл. 80 от Закона за здравето (ЗЗ), качеството й се основава на медицински стандарти, утвърдени по реда на чл. 6, ал. 1 от Закона за лечебните заведения (ЗЛЗ) и Правилата за добра медицинска практика, приети и утвърдени по реда на чл. 5, т. 4 от Закона за съсловните организации на лекарите и лекарите по дентална медицина. Съгласно чл. 6, ал. 1 ЗЛЗ (в редакция към ДВ, бр. 72/2015 г., като приложима по спорното правоотношение), дейността на лечебните заведения и на медицинските и други специалисти, които работят в тях, се осъществява при спазване на медицинските стандарти за качество на оказваната медицинска помощ и осигуряване защита на правата на пациента, а медицинските стандарти се утвърждават с наредби на министъра на здравеопазването. Несъмнено е, че центровете за спешна медицинска помощ (Ц.) също се числят към лечебните заведения – вж. чл. 24 ЗЛЗ, където медицински специалисти с помощта на друг персонал оказват спешна помощ на заболели и пострадали лица, включително в дома, на местопроизшествието и по време на транспортирането до евентуалната им хоспитализация. Те осъществяват извънболнична дейност по специалността „спешна медицина“ (Глава 2, т. 1.1.1. от Наредба № 45/26.08.2010 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Спешна медицина“ – отм., но действащ към датата на събитието – 09.06.2014 г.), която също е подчинена на подробна правна уредба и се извършва при стриктно спазване на разписаните правила за работа, установени в специални закони (цитираните по-горе в изложението) и утвърдени медицински стандарти (вменяващи задължение за съответствие и с нормативно предвидените диагностично-терапевтични алгоритми и приетите правила за добра медицинска практика). Диагностичната и лечебната дейност в областта на спешната медицина се извършва с помощта на подходяща апаратура и медицински изделия, отговарящи на съвременните изисквания за качество и безопасност и несъздаващи допълнителен риск за пациентите. Когато съдът се произнася по въпроса осъществен ли е деликт при изпълнение на спешна медицинска дейност и налице ли е лекарска грешка, като основание за отговорността по чл. 49 ЗЗД, той е длъжен да изследва две групи факти от поведението на извършителя (лекаря) – на първо място да установи какви действия са били предприети или не са били извършени от лекаря и на второ – да провери доколко те са отговаряли на дължимото, съобразно утвърдените медицински изисквания, вкл. и извършването на необходимите диагностични изследвания, съобразно възможностите и наличната апаратура, с която екипът на спешна помощ е оборудван. Така се постигат задачите на медицинската специалност „Спешна медицина“, свързани с осигуряването на своевременна и качествена диагностика, терапевтично поведение и лечение при пациентите със спешни състояния – Глава 1, т. 1.5. от цитираната по-горе Наредба (отм.).“

• Решение № 66 от 29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. ВКС II Т.к.

      Уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за преструктуриране на кредитно задължение по Наредба № 9 от 03.04.2008г. за оценка и класификация на рисковете експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск чрез прибавяне на просрочените задължения за лихви и такси към размера на редовната главница представлява ли анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД?

       Уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ. Преструктурирането по чл. 13 Наредба №9 БНБ /отм./ не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Олихвяването на просрочено задължение за такси, вкл. чрез прибавяне на таксата към главница по кредит, върху които се начислява възнаградителна лихва, не представлява анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД.

• Решение № 140 от 25.07.2019 г. по гр. д. № 3538/2018 г. ВКС

      Когато не са платени обезщетения и не е проведена докрай процедурата по отчуждаване на недвижим имот за улица и имотът е останал в патримониума на собствениците, то неплатените обезщетения представляват ли обогатяване на общината, която е провеждала тази процедура и обеднели ли са собствениците с пазарната стойност на имота, след като не са загубили собствеността?

         Съгласно чл. 210, ал. 6 ЗУТ, при отказ или забава да се изплати сумата по влязлото в сила решение по чл. 210, ал. 3 ЗУТ, заинтересуваната страна може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 ГПК.
При наличието на специален ред, който предвижда оценка на имота, който се отчуждава, извършена от лицензирани специалисти,която определя размера на паричното обезщетение по пазарни цени и подлежи на обжалване по реда на чл. 215, ал. 1 ЗУТ, и изплащане на паричното обезщетение, общият граждански ред е неприложим. Собствениците на имота, които не са получили паричното обезщетение за отчуждения им имот и не са реализирали правата си по чл. 210, ал. 6 ЗУТ, не биха могли да търсят обезщетение в размер на пазарната стойност на имота на основание чл. 59 ЗЗД, тъй като това би означавало заобикаляне на закона –административната процедура по чл. 209 ЗУТ. Същевременно, не са обеднели с пазарната му стойност, тъй като са си запазили собствеността върху него.

• Решение № 62 от 31.07.2019 г. по т. д. № 1824/2018 г. ВКС I Т.к.

      Предявяването на иска като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК има ли за последица спирането на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането?

        При предявен частичен иск прекъсването на давността настъпва само за онази част от вземането, която е предявена с исковата молба и за която частичният иск е уважен. Непредявената част от вземането остава извън предмета на делото и за нея давността не спира и не прекъсва, а продължава да тече. Това се отнася и за хипотезата, при която частичният иск е увеличен по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. първо ГПК. С увеличаване на исковата претенция вземането се заявява за защита в останалата му част, която до този момент не е била предмет на делото. По отношение на увеличения размер давността спира и се прекъсва с подаване на молбата по чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. първо ГПК.

• Решение № 112 от 07.08.2019 г. по гр. д. № 3065/2018 г. ВКС I гр.о.

         Позоваването на придобивната давност елемент ли е от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС и от кой момент се счита, че е осъществено придобивното основание – от момента на позоваването на изтекла придобивна давност или от момента на изтичането на предвидения за това от закона срок? 

         Позоваването на придобивна давност не е елемент от фактическия състав по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок.

       При оспорване на основателността на иска от страна на ответника ищците носят тежестта да докажат главно и пълно всички елементи на фактическия състав на наведеното от тях придобивно основание. Ищците не твърдят да са променили основанието, на което са живели в процесния апартамент (били са допуснати в него), не твърдят да са уведомили собствениците или да са им показали по явен и недвусмислен начин, че отричат правата им и че започват да своят апартамента, не твърдят да са отнели владението на собствениците на апартамента и не са представили доказателства за това, поради което и следва да се приеме, че техните действия не са променени във владение. При липсата на твърдение и на доказване за предаване на владението върху процесния апартамент от неговите собственици на ищците или за отнемане на владението, обстоятелствата, че ищците са живели в процесния апартамент и са го ремонтирали по времето, когато е бил собственост на родителите на ищцата, от които са допуснати в апартамента, представляват действия, които се основават на близките лични отношения между собствениците и дъщеря им и на производните на тях близките лични отношения между собствениците и съпруга на дъщеря им – техен зет. Ищците не твърдят родителите на ищцата М. У. и Г. У. да са им предали (на дъщеря си и зет си) владението на процесния апартамент и за такова предаване на владението по делото не са събрани никакви доказателства. Техните действия не представляват владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, те могат да се основават или на заем за послужване по чл. 243 ЗЗД, в който случай представляват държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС, или да представляват търпими действия, в който случай не представляват и държане. Търпимите действия са именно действия, а не фактическа власт и по това се отличават от държането, а значи и от владението, поради което и не могат да служат за основание за установяване на владение.

       И в двата случая на такива действия не може да се основе презумпцията, установена с правилото на чл. 69 ЗС. Презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си. Настоящият състав приема, че ищците не са провели такова доказване.

• Решение № 369 от 08.08.2019 г. по гр. д. № 647/2018 г. ВКС , Т.к. II о.

       В случаите, когато в резултат на упражнени права по чл. 46 ЗОЗ в Търговския регистър (ТР) е вписан управител на търговско предприятие, а впоследствие членовете на Събирателното дружество (СД) са заличени от ТР, налице ли са предпоставките на закона за прекратяване на акционерно дружество по реда на чл. 252, ал. 1, т. 6 ТЗ?

      Няма пречка искът по чл. 252, ал. 1, т. 6 ТЗ да бъде уважен в случая, когато в резултат на упражнени права по чл. 46 ЗОЗ в ТР е вписан управител на търговско предприятие, а впоследствие членовете на съветите са спаднали под законоизискуемия минимум.

• Решение № 113 от 08.08.2019 г. по гр. д. № 3243/2018 г. ВКС I гр.о.

      Дали отказът на ползващия съсобствен недвижим имот сънаследник, да приеме предложение на съсобствениците за доброволна делба на този имот, представлява действие, с което се отблъсква владението им?

       Само отказът на ползващия съсобствен недвижим имот сънаследник да приеме предложение на съсобствениците за доброволна делба на този имот, ако не е съпроводен с ясно изразяване пред тях на намерение за своене на техните идеални части и с едностранни действия, които да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане и отнемане владението на останалите собственици, не представлява действие, с което се отблъсква владението им.

• Решение № 104 от 08.08.2019 г. по гр. д. № 2844/2018 г. ВКС III гр.о.

     1. Може ли присъденото обезщетение по чл. 49 ЗЗД за вреди от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение от държавен съдебен изпълнител да служи като сурогат на неосъществената реална парична престация на взискателя?

    Неосъществената парична престация е вредата, която взискателят търпи в резултат на незаконосъобразно принудително изпълнение, стига да е надлежно конституиран. При извършено разпределение на суми, постъпили по изпълнително дело от осребрено имущество на длъжника, вредата е сумата, която взискателят е пропуснал да получи при разпределението, ако беше то съобразено с правата и привилегиите на кредиторите, надлежно участващи в него. Обезщетението по чл. 49 ЗЗД следва да бъде отчетено при удовлетворяване на вземането по изпълнителния лист.

      2. При положителен отговор на горния въпрос възможно ли това обезщетение да бъде приспаднато от остатъка на задълженията на длъжника по изпълнителното дело, по кой процесуален ред и по чия инициатива ще се осъществи това приспадане?

      Плащането на обезщетението по чл. 49 ЗЗД има погасителен ефект спрямо паричното задължение и постига удовлетворяване на вземането, предмет на изпълнение в поредността, очертана от специалното правило на чл. 76, ал. 2 ЗЗД – разноски, лихви и главница.

     3. При висящ изпълнителен процес и извършване на действия по удовлетворяване на вземането, следва ли да се извърши прихващане на присъденото обезщетение по чл. 49 ЗЗД с частта от заплатения дълг от длъжника, за да се избегне неоснователното обогатяване на взискателя?

    Изпълнителното производство се приключва с изпълнение на задължението (с удовлетворяване на вземането) и събиране на разноските по изпълнението – чл. 433, ал. 2 ГПК. При висящ изпълнителен процес, възможността това да се случи за в бъдеще, е открита. Вземането може да бъде събрано при наличие на ликвидно имущество на длъжника, дори и то да бъде открито (или премине в правната му сфера) след плащане на обезщетението по чл. 49 ЗЗД. В този случай – съобразно даденият в предходния пункт отговор – изпълнението ще следва да продължи за удовлетворяване на вземането по изпълнителния лист, като отчита факта на платеното обезщетение от възложителя на работата и неговия размер. Така ще се избегне неоснователното обогатяване на взискателя (увредения) да получи два пъти една и съща сума.

• Решение № 144 от 16.08.2019 г. по гр. д. №4338/2018 г.ВКС, Гр. к., III о.

       1. Каква е спецификата на иска за обявяване на разпоредителна сделка за недействителна спрямо банката-кредитор (чл. 135 ЗЗД), когато е извършена в период на плащания от солидарен длъжник на вноските по договора за банков кредит?

       2. Кога следва да е възникнало и до кога следва да съществува регресното вземане на солидарния длъжник, извършвал плащанията, към другия солидарен длъжник?

       3. Може ли да се приеме, че действията на съдлъжника по увреждането на кредитора същевременно са увреждащи и за солидарния длъжник, извършвал плащанията?

     Съдът по иска по чл. 135 ЗЗД, предявен от солидарен длъжник, изплащал задълженията на заемателя по договор за банков кредит, за обявяване на относителната недействителност на сделка на разпореждане с имущество на другия солидарен длъжник, е длъжен да изследва материално-правните предпоставки (условията) на правото по чл. 135 ЗЗД както по отношение на банката, така и на ищеца. Това задължение възниква, когато в исковата молба се твърди, че ищецът е носител на правото по чл. 135 ЗЗД, но не пояснява дали то е възникнало за удовлетворения кредитор (за банката), а ищецът го е придобил на основание чл. 74 ЗЗД или е възникнало директно за него като кредитор по регресното вземане или сделката е увреждаща и за двамата. Допустимостта на подобен иск обясняват правната характеристика, целта и последиците от уважаването на иска по чл. 135 ЗЗД.

• Решение № 19 от 08.08.2019 г. по т. д. № 2511/2017 г. ВКС Т.к. II о.

          Относно характера на винкулираните акции съгласно чл. 185, ал. 2, изр. 2 ТЗ и правните последици от прехвърлянето им.

         Според общия принцип на чл. 185, ал. 2, изр. 2 ТЗ, поименните акции могат да се прехвърлят свободно на всяко трето лице, като прехвърлянето се извършва с джиро и подлежи на вписване в книгата на акционерите, за да има действие спрямо дружеството. В устава могат да се предвидят и други условия за прехвърляне на поименни акции, съгласно възможността, която предоставя чл. 185, ал. 2, изр. 2 ТЗ, които до известна степен да ограничат правата на акционерите за свободно разпореждане, в интерес на АД и с оглед осигуряването на регулиран персонален състав на същото – това са т.нар. винкулирани акции.

      Характерна за този вид акции е необходимостта от спазването на приетата в устава квалифицирана /утежнена/ процедура за прехвърлянето им, уредена с повелителни разпоредби, притежаващи ограничителен, но в същото време защитен, а обичайно и санкционен характер, което налага стриктното им тълкуване и прилагане. Последиците при спазване на условията по чл. 185, ал. 2, изр. 2 ТЗ, предвидени в устава, водят несъмнено до надлежното прехвърляне на акциите, респ. на правата по тях. При нарушаване или заобикаляне на установените изисквания, акциите не се считат прехвърлени, както спрямо останалите акционери, така и по отношение на дружеството, т.е. прехвърлянето им не поражда действие спрямо тези лица при условията на относителна недействителност. В резултат на това, приобретателят не може да се легитимира като акционер в дружеството и да упражнява правата на такъв в ОСА.

• Решение № 83 от 14.08.2019 г. по търг. д. № 1549/2018 г. ВКС Т.к. II о.

        Лишено ли е от правно основание включването в предмета на договора за наем на застроен имот – публична държавна собственост на идеални части от дворното място?

       По определение на чл. 16, ал. 2 ЗДС и части от имоти публична държавна собственост могат да се отдават под наем. Наличието на идеална част означава, че съобразно предназначението си може да се ползва тази част след разпределение на ползването, на тази идеална част съответства съответно право на ползване върху реална част. Така е посочено и в акта за държавна собственост и в заповеди за откриване на търгове, че се отдават 2/3 ид.ч. от 526 кв.м. дворно място. Съгласно посоченото определение за „полезна площ“ полезната площ засяга сгради. Няма пречка съгласно посочените норми от ЗДС да се отдават и части от дворни места под наем. Следователно трябва да се приеме, че идеалната част от дворното място е годен обект да бъде отдаден под наем. Предоставянето на ползването й по силата на договор за наем, може да се осъществява чрез ползването на реална част от имота, съответстваща на идеалната част при разпределение на ползването между съсобственици. След като в заповедите на министъра на културата е определен обекта, който се отдава под н аем и договорът съответства на заповедите, то следва, че предмет на договора са освен помещенията, подробно описани от цялата къща, така и идеалната част от дворното място. След като административните актове са влезли в сила и не страдат от такъв порок, който да обуслови тяхната нищожност, следва, че страните по договора са обвързани от административния акт. Договорът не може да предвиди отклонение от съществени елементи по различен начин от вече определения с административния акт, съответстващ на задължителния ред, предвиден в закона.

• Решение № 37 от 03.09.2019 г. по гр. д. № 872/2018 г. ВКС II o. г.к.

       Намират ли приложение постановките на т. 3 от ТР № 3 от 19.12.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г., ОСГК на ВКС относно силата на пресъдено нещо спрямо приобретателя в делбения процес, когато недвижимият имот е прехвърлен след завеждане на исковата молба, но същият е въведен в процеса за първи път едва с допълнителна искова молба в срока по чл. 341, ал. 2 ГПК, която обаче е последваща спрямо прехвърлителната сделка в полза на третото лице?

     Разпоредбата на чл. 341, ал. 2 ГПК регламентира специфичен способ за обективно съединяване на искове в делбения процес с включване в делбената маса на нови недвижими имоти, съсобствени между страните по делото. В хипотеза, когато изхожда от ответник по иска, молбата по чл. 341, ал. 2 ГПК е аналогична на такава за предявяване на насрещен иск, а когато е депозирана от ищеца е за допълване на исковата молба. Това процесуално действие не съставлява отстраняване на нередовност на исковата молба, поради което извършването му няма ретроактивно действие, каквото е регламентирано с разпоредбата на чл. 129, ал. 5 ГПК. По този ред се постига разширяване предмета на делото с оглед постигане специфичната цел на делбеното производство – да се прекрати съсобствеността на имотите по някой от предвидените в ГПК способи, така че всеки съделител да получи дял в натура. Тъй като молбата по чл. 341, ал. 2 ГПК е средство за последващо обективно съединяване на искове, то по отношение на всеки от имотите, визирани в такава молба, искът за делба следва да се счита предявен от деня на нейното подаване. Това е моментът, в който се поставя началото на „течението на производството” по смисъла на чл. 226, ал. 1 ГПК спрямо последващо включените в делбата вещи. По тази причина прехвърлителна сделка в полза на трето за делбеното производство лице, извършена по отношение на имот, заявен по реда на чл. 341, ал. 2 ГПК в момент, предхождащ подаването на молбата по чл. 341, ал. 2 ГПК, не съставлява прехвърляне на спорното право в течение на производството по смисъла на чл. 226, ал. 1 ГПК. Ето защо подобно разпоредително действие не представлява предвидено в закона основание, придаващо на прехвърлителя качеството на процесуален субституент на приобретателя. В такава хипотеза постановките на т. 3 от ТР № 3 от 19.12.2013 г. по тълк.д.№ 3/2013 г., ОСГК на ВКС не намират приложение.

• Решение № 92 от 09.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г. ВКС т.к. II о.

        Дали констатираната от съда нищожност по чл. 146 ЗЗП на уговорка в клауза от договор за банков кредит, предвиждаща право за банката – кредитор да променя едностранно размера на договорната възнаградителна лихва по кредита, обуславя нищожност и на съдържащата се в същата клауза уговорка за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в конкретно определен размер?

      Произтичащата от чл. 146, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 143 ЗЗП нищожност на уговорката в клауза от договор за банков кредит, даваща право на банката – кредитор да променя едностранно лихвата по кредита при промяна на базисните лихвени проценти (БЛП), не обуславя нищожност и на уговорката в същата клауза за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка.

Източници:

–съдебната практика

–https://www.290caselaw.com