Целейки да запознаем нашите читатели с част от най-актуалната задължителна съдебна практика, днес ще Ви представим някои интригуващи въпроси от задължителната практика в периода 1.10.2019г. – 31.10.2019г. В специално подбраните от нас решения ще откриете отговорите на въпроси относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди при причинена смърт, когато лицата не са били припознати от починалия, ще имате възможност да прочетете за отпадането на образците за запис на заповед, за доказването на автентичността на документ, представен като сравнителен материал, при спор относно автентичността на саморъчно завещание и много други интересни питания, които са станали предмед на обсъждане през изминалия месец.

• Решение на ВКС № 124/28.10.2019 по дело № 1427/2017, Т.К. II o.

    Относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди при причинена смърт когато лицата не са били припознати от починалия.

    Кръгът на лицата, които имат право на неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, на основание чл. 52 от ЗЗД и обхваща в случай на смърт на пострадалия неговите деца, съпруг, родители, братя и сестри и други близки, които поради нетрудоспособност действително са били издържани или имат право на издръжка по закон от пострадалия, най-близките роднини като низходящите, възходящите и съпруга.

    С Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Върховния съд е допълнен кръгът на лицата, определен с ППВС 4/61 г., за които е прието, че справедливостта изисква да бъдат обезщетени за причинената смърт на техния родственик като е прието, че право на обезщетение имат лица, които по закон имат право на издръжка от пострадалия и лицата, които като нетрудоспособни са били издържани от него, макар и да нямат право на издръжка, както и взетото за отглеждане, но още неосиновено дете. Правото на обезщетение се дължи само когато претендиращият докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени. При наличие на родствена връзка, макар и не сред посочените лица, по изключение, при наличие на доказателства може да се присъди обезщетение за неимуществените вреди за причинените морални болки и страдания, надхвърлящи по интезитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. Създаването на трайна и дълбока емоционална връзка, пораждаща предпоставки за проявление на значителни морални болки и страдания, дори когато нямат установена от закона семейна родствена връзка или фактическа връзка, когато претендиращият докаже, че е изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължителен проявление във времето. Следователно кръгът на лицата, които могат да получат обезщетение, се определя по справедливост, с оглед действителните отношения между починалия и лицето, което е в особено близки и трайни житейски отношения с починалия, чиято смърт е причинена от непозволено увреждане. Следва да се защити правото на лицата, чийто лични отношения са били фактически идентични на такива, за които би могло да се определят като родствени, независимо дали има изискуеми от закона доказателства за тяхна родствена връзка. Създадената фактическа връзка между тях, която е съответна на родствена връзка създава изключителна привързаност в отношенията между лицата и справедливостта, предвидена в чл. 52 от ЗЗД изисква да бъде обезщетен преживелият за причинената смърт на починалия при непозволено увреждане.

• Решение №139/02.10.2019 по дело №1087/2019 ВКС гражданска колегия, I-во отделение

    Вписаната в Службата по вписванията продажба на идеална част от недвижим имот, извършена от длъжник по изпълнително дело, на трето лице, след вписана от съдебния изпълнител възбрана, смущава ли правото на собственост на купувач, закупил същия недвижим имот на проведена по-късно публична продан, поради факта, че третото лице се посочва като собственик на идеалната част при справки в Службата по вписванията, при издаване на скици от Агенцията по геодезия, картография и кадастър, визи за проектиране и др., и поражда ли за купувача правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост на продадената идеална част?

    Когато правото на собственост на едно лице, придобило един недвижим имот, стане спорно поради легитимацията на друго лице като собственик на идеална част от имота, наличието на записвания с такова съдържание безспорно поражда правен интерес от разрешаване на обусловения от него спор по принадлежността на правото на собственост. Такава хипотеза ще е налице и при закупуване на публична продан на недвижим имот, след като при вписана от съдебния изпълнител възбрана длъжникът по изпълнително дело продаде на трето лице идеална част от възбранения имот. При приложение правилото на чл. 41, ал. 6 от Закона за кадастъра и имотния регистър, че в кадастралния регистър на недвижимите имоти следва да се запишат данните за всички лица, които притежават документи, удостоверяващи право на собственост, вписаната в Службата по вписванията продажба от длъжника смущава правото на собственост на купувача от публичната продан, поради факта, че трето лице се посочва като собственик при справки в службата, при издаване на скици от Агенцията по геодезия, картография и кадастър, визи за проектиране и др., и поражда за купувача на публичната продан правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост на продадената от длъжника идеална част.

    Наред с това следва да се посочи, че правният интерес от предявяване на положителен установителен иск за собственост се извежда не само от това кое лице е записано в кадастралния регистър на недвижимите имоти като носител на правото на собственост. Той се свързва и с възникналата конкуренция между лица, придобили права от един и същ праводател: чрез покупко-продажба, извършена от длъжника по изпълнението след вписана възбрана, и чрез публична продан, поради което е необходимо да се прецени правното действие на вписаната възбрана и на последващото разпореждане.

• Решение №142/11.10.2019 по дело №3732/2018 ВКС I. г.о.

    Производството е по чл. 290 ГПК– чл. 293 ГПК.

    Спорът е допуснат до касация с Определение № 154 от 01.04.2019 г. по гр. д. № 3732/2018 г.

    За правното положение на наследниците на довереника в хипотеза, при която приживе на последния отчетна сделка не е била сключена (по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК)

    За задължението на въззивния съд да обсъди всички възражения на страните. (по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК)

    1. При сключен договор за поръчка, ако довереникът действа от свое име, в отношенията му с доверителя, съгласно чл. 292, ал. 2 ЗЗД., правата от сключените в изпълнение на договора сделки с трети лица се считат за права на доверителя. Когато въз основа на сключен в предвидената от закона форма договор за поръчка довереникът е сключил договор за покупко-продажба на недвижим имот, в отношенията между страните по договора за поръчка придобитото право на собственост се смята за принадлежащо на доверителя. Ако отчетната сделка не бъде сключена според уговореното в договора за поръчка, доверителят може да предяви пряк иск за признаване на правата си срещу довереника и срещу всяко трето лице, на което според установените в чл. 292, ал. 2 ЗЗД. правила може да ги противопостави. Ако договорът за поръчка е сключен в предвидената в чл. 292, ал. 3 ЗЗД форма и има с оглед извършената нотариална заверка на подписите достоверна дата, правата на доверителя могат да бъдат противопоставени с пряк иск и на наследниците на довереника. В производството по така предявения иск доверителят следва да установи наличието на валидно сключен договор за поръчка, противопоставяйки по този начин правата си на позоваващия се на наследственото правоприемство. Обстоятелството, че договорът за поръчка е прекратен поради смъртта на довереника и приживе отчетна сделка не е била сключена, е ирелевантно по отношение на възможността да бъде предявен пряк иск от доверителя.

    При всички видове симулация за прилага едно общо правило по отношение правното положение на наследника – само ако сделката е насочена срещу него той няма да има правното положение на наследодателя. Когато се извършва преценка дали наследникът на довереника има правното положение на трето лице или правното му положение е идентично с това на наследодателя, следва да се има предвид дали сделката е насочена срещу наследника. Ако сделката е насочена срещу наследника, той ще има правното положение на трето за тази сделка лице. Ако обаче подобна зависимост не е налице, наследникът ще има правно положение, идентично с това на наследодателя. И ако договорът за поръчка има достоверна дата, предхождаща датата на настъпилото правоприемство, в отношенията с наследника на довереника придобитите по договора права следва да се считат за права на доверителя, дори приживе на довереника отчетна сделка да не е била сключена. Наследникът на довереника не може да бъде приравнен на трето добросъвестно лице по смисъла на чл. 292, ал. 2 ЗЗД.

    Доверителят няма право на пряк иск само срещу третото лице, с което довереникът е договарял в изпълнение на договора за поръчка – в отношенията с това трето лице правата се считат за такива на доверителя.

    2. Въззивният съд дължи разглеждане на всички възражения и доводи на страните относно въпросите, които са от значение за решаване на делото с оглед очертаните от въззивната жалба негови предели.

• Решение №137/11.10.2019 по дело №4409/2018 ВКС I. г.о.

    Производството е по чл. 290 ГПК.

    Въпросът е относно доказването на автентичността на документ, представен като сравнителен материал, при спор относно автентичността на саморъчно завещание.

    Ползващият се от едно саморъчно завещание е длъжен при оспорване на неговата автентичност да установи, че то е ръкописно написано и подписано от завещателя.
Осигуряването на сравнителен материал /”образци за сравнително изследване” по смисъла на пар. 1, т. 5 от ДР на Наредба № 2/29.06.2015 г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица/ е в тежест на лицето, ползващо се от завещанието.
При спор относно автентичността на завещанието най-често се използват т. н. „свободни” сравнителни образци – такива, които са съставени независимо от възникналия между страните правен спор /не са съставени с оглед на процеса/. Такива могат да бъдат писма, записки, дневници и др. п. В теорията се приема, че тъй като при тях няма елементи на умишлено изменение на почерка, те са твърде подходящи за използване в качеството на сравнителни образци. Няма изискване сравнителният материал да е от официален документ или да материализира изявление, направено пред държавен орган, за да се приеме, че същият е автентичен. Когато възникне спор относно автентичността на сравнителния материал простото твърдение на имащата интерес от това насрещна страна, че сравнителните образци – обект на изследване, не изхождат от завещателя, не е достатъчно да внесе съмнение в заключението на експертизата; оспорващият сравнителния материал следва да проведе насрещно доказване, като е достатъчно същото да бъде непълно, като представи друг сравнителен материал, за който по категоричен начин може да се приеме, че е изготвен от завещателя, и който да бъде съобразен от вещото лице и от съда, за да разколебае изводите във връзка с автентичността. Преди да постави задачата на графичната експертиза, съдът следва да уведоми страните кой сравнителен материал счита за достоверен и защо. В случай, че насрещното доказване не е проведено успешно, следва да се стъпи на оспорения сравнителен материал, който да бъде изследван от вещото лице.

• Решение №205/14.10.2019 по дело №4825/2018 ВКС IV. г.о.

    Налице ли е вреда по смисъла на чл. 21 от ЗДФИ (Закона за държавната финансова инспекция) в случай на изплащане на трудово възнаграждение за неправомерно, но реално положен труд, от който дружеството-работодател е реализирало приход?

    Пълната имуществена отговорност по чл. 21 от ЗДФИ  се носи за вреди, които са причинени противоправно на организациите или лицата по чл. 4 от ЗДФИ , т. 1-3, и са пряка и непосредствена последица от поведението на виновните лица. Вредата трябва да е причинена умишлено, или без значение формата на вина – да е от липси, или да е причинена не при или по повод изпълнение на служебните задължения (чл. 21, ал. 1 от ЗДФИ). Вредата, за която се носи отговорността, е само имуществена и е от вида на претърпяната загуба, т.е. – изразява се в намаляване на актива на имуществото (обедняване) на съответната организация или лице по чл. 4 от ЗДФИ , т. 1-3.

    Когато работник или служител, който работи по трудово правоотношение в организация, предприятие или дружество по чл. 4 ЗДФИ, т. 1-3, при изпълнение на трудовите си задължения извърши дейности, които няма право да извършва, т.е. положи неправомерно труд, несъмнено е налице противоправно поведение. Когато обаче вследствие на този неправомерно положен труд неговият работодател реализира приход и изплати част от него като трудово възнаграждение на същия работник или служител за този труд, то очевидно няма да е налице претърпяна загуба, т.е. – вреда (обедняване) за работодателя, тъй като имуществото му, макар и неоснователно, като цяло се е увеличило, а не е намаляло. Вреда би била налице в такава хипотеза, единствено ако изплатеното трудово възнаграждение е по-голямо по размер от прихода, реализиран вследствие неправомерно положения труд.

• Решение №107/16.10.2019 на ВКС по дело №3980/2018 II г.о.

    Спорът е допускат до касация с Определение № 209 от 24.04.2019 г. по гр. д. № 3980/2018 г.

    Производството е по чл. 290 ГПК.

    Погасява ли се правото на преминаване, възникнало преди урегулирането на процесния имот по силата на правна сделка или по давност, когато действащият подробен устройствен план не предвижда възможност за достъп до него?

    Когато действащият подробен устройствен план не предвижда възможност за достъп до поземлен имот, правото на преминаване възникнало преди урегулирането му, не се погасява. В този план следва да е предвиден изход на имота към улица, към път или по изключение към алея в парк. В случаите, когато такъв достъп не е осигурен, не може да се приеме, че правото на преминаване /независимо от придобивното основание за възникването му/ следва да се счита за погасено с одобряването на плана. Горното следва именно от неговото предназначение и цел, които в настоящата хипотеза не са били реализирани.

• Решение на ВАС № 14136
  София, 22.10.2019 – Петчленен състав – II колегия

    Петчленен състав на ВАС потвърди решението, с което са отменени като незаконосъобразни атакуваните текстове – чл. 4 и чл. 9 от Наредба № 6 от 20.02.2008 г. за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство.

    Върховният административен съд, втора колегия, в настоящия състав, намира жалбата на министъра на министерство на правосъдието за процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 ал. 1 АПК и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения.

    Първоинстанционният съд е бил сезиран с жалби против чл. 4 и чл. 9 от Наредба № 6 от 20.02.2008 г. за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство. Жалбите са уважени. Прието е от решаващия съд, че чл. 4 и чл. 9 от Наредбата са приети при съществено нарушаване на чл. 26 и чл. 28, ал. 2, т. 3, 4 и 5 ЗНА и са нарушени принципите на откритост и обоснованост, проектът не е публикуван на интернет страницата на министерството, не е предоставена възможност за обсъждането и представянето, съответно, на становища и предложения. В това призводство касаторът не представя доказателства, оборващи тезата на първоинстанциионния съд за нарушаване на императивни изисквания на закона. Изложените мотиви в обжалваното решение са подробни и обосновани и, на осн. чл. 221, ал. 2 АПК, настоящият състав препраща към тях. Жалбата на министъра на правосъдието следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

    Решението е валидно, допустимо и правилно. За да постанови акта си решаващият съд, след цялостна и задълбочена преценка на доказателствата по делото, вкл. вземайки предвид доводите и възраженията на страните, както и релевантните за съда факти и обстоятелства е достигнал до верни правни изводи. Не са налице отменителните основания на чл. 209 АПК, решението следва да бъде оставено в сила, а касационната жалба – без уважение.

• Решение на ВКС №216/30.10.2019 по дело №959/2019, IV г.о.

    При разваляне на предварителен договор с предмет семейно жилище към кой момент следва да се преценява дали е оборена презумпцията по чл. 26 от Семейния кодекс – към момента на разваляне на договора или към момента на постановяване на съдебно решение за последиците от това разваляне?

    Разпоредбата на чл.87, ал. 2 ЗЗД  регламентира хипотези за разваляне на договора от кредитора, без искане за изпълнение в подходящ срок. Страните са свободни да уговарят различни последици от поведението си при сключване на всеки договор, както и от неизпълнението на всяко отделно поето задължение по него и ако длъжникът се е поставил в невъзможност да изпълни другата изправна страна може да упражни преобразуващото си право да развали договора и с исковата си молба и при съобразяване на обстоятелствата, настъпили след предявяването на иска – чл. 235, ал. 3 от Гражданскопроцесуалният кодекс. При тези обстоятелства страната, която е доказала, че е изправна по отношение изпълнението на задълженията си може да иска връщане на даденото по договора. Ето защо към момента когато страната е упражнила преобразуващото си право да развали предварителен договор с предмет семейно жилище по смисъла на по чл. 26 от Семейния кодекс  следва да се преценява и дали е оборена презумпцията за характера му като такова, уговорена като пречка за сключването му. Легитимиран да предяви иск за обявяване недействителността на разпоредителната сделка с недвижим имот – семейно жилище – на основание по чл. 26 от Семейния кодекс  е съпругът-несобственик, а легитимирани като ответници са двете страни по оспорена разпоредителна сделка: съпругът – собственик, съответно неговите наследници и приобретателят и преценката за характера на жилището като семейно може да се извърши именно в такова производство, а не в производство, в което се претендират последиците от разваляне на предварителен договор за продажбата му.

• Решение на ВКС №215/30.10.2019 по дело №4780/2018, IV г.о.

    Производството е по чл.290 ГПК.

    За задължението на съда да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност за да се произнесе по предявения иск в рамките на изложените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и направеното искане.

    Квалификацията на спорното право е дейност на съда по приложението на материалния закон, която той е длъжен да извърши служебно. При осъществяването й съдът взема предвид фактическите твърдения на ищеца, а не сочената от него като приложима правна норма. Когато съдът е сезиран с иск за договорно неизпълнение, той следва да съобрази какви са твърденията на ищеца за същественото съдържание на сключения между него и ответника договор, т. е. за постигнатото съгласие относно характеризиращите договора престации. Без значение е как ищецът е квалифицирал договора, включително как го наименува и именно въз основа на същественото съдържание на договора, а не въз основа на наименованието му, съдът е длъжен да определи вида му и произтичащите от него права и задължения за страните.

• Решение на ВКС №125/29.10.2019 по дело №616/2019, II г.о.

    За приложението на презумпцията на чл. 92 от Закона за собствеността (ЗС)  и за необходимостта от тълкуване волята на страните за установяване дали при прехвърляне на собствеността върху застроен поземлен имот се прехвърлят и намиращите се в него сгради, които не са изрично посочени в прехвърлителния акт.

    Щом постройките не са изрично изключени при прехвърляне собствеността на дворното място, по силата на правилото на  чл. 92 ЗС се счита, че те също са прехвърлени, освен ако не е доказано друго. Тази практика следва да намери приложение и за настоящия случай.

    При прехвърляне на земята купувачът придобива и подобренията и сградите върху нея, щом същите не са изключени изрично като предмет на сделката; запазването на собствеността върху сградата, отделно от земята, трябва да бъде изрично уговорено в нотариалния акт, за да се смята оборена презумпцията по чл. 92 ЗС . Във всички случаи действителната воля на страните следва да се извлича чрез тълкуване както на нотариалния акт, така и на изявленията и поведението на страните при сключване на договора, на фактите около сключването на договора, на други сделки между страните или с трети лица.

• Решение на ВКС №306/22.10.2019 по дело №4482/2017 IV г.о.

    За критериите и съотношението между тях при определяне на вредите, съответно обезщетението от нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, параграф 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и има ли значение качеството на страната по забавеното дело при преценка на критерия предмет на производството?

    На обезщетение по чл. 26 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) подлежат всички установени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, като ищецът дължи пълно и главно доказване относно вида и размера на имуществените вреди, както и пряката причинноследствена връзка със забавеното производство. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Размерът на неимущественото обезщетение се определя с оглед общия критерий за справедливост по  чл. 52 ЗЗД, в смисъла разяснен с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., като за база се вземат икономическите показатели и стандарт в страната, възприемането на понятието “справедливост” на съответния етап от развитие на обществото в държавата; обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване и се отчита, че осъждането (признаване факта на увреждащо поведение) само по себе си също има обезщетителен ефект за пострадалия. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени всички претърпени вреди, при определяне на размера на обезщетението по чл. 26 от ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства, още общата продължителност на производството и доколко то се явява над „разумния“ срок, предвид спецификите на конкретния казус; ангажираността на страната в съдебното производство – брой участия в съдебни заседания, пътувания до съда; повлияло ли е и как воденото производство върху начина на живот на страната /жертва/; значението на делото за страната (в този смисъл може да е от значение и процесуалното качество на страната: ищец/ответник, жалбоподател/ответник, трето лице), вкл. видът и размерът на спорния имуществен интерес, предмет на забавеното производство; добросъвестността на увредения. Тежестта на горните обстоятелства, които не са и изчерпателно посочени, няма как предварително да бъде определена с обща значимост към всички случаи на определяне на окончателния размер на обезщетението по чл. 26 от ЗОДОВ. Съдът ги преценява с оглед конкретния спор. В този смисъл качеството на страна в производството е възможно да има отношение при някои казуси към пряката причинноследствена връзка за даден вид увреждане, съответно за неговия размер (напр. натрупана лихва от забава при плащане от ответник /длъжник/ на установеното парично задължение) и др. Залогът за ответника по иск за лихвоносно задължение по общо правило, нараства с продължителността на процеса. В някои случаи неразумната продължителност на производството може да причини минимални или дори да не причини неимуществени вреди (настъпването им се презюмира, но оборимо).

• Решение №83/29.10.2019 по дело №2238/2018

    Допустимо ли е при действието на ЗУТ владението върху реална част от парцел да доведе до придобиване по давност на собствеността върху част от урегулиран поземлен имот?

    С т. 4 от Тълкувателно решение № 8/2014 от 23.02.2016 г. по тълк.д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК бе разяснено, че одобрените по реда на ЗКИР кадастрални карти и кадастрални регистри имат декларативно действие – от тях не произтичат промени във вещноправния статут на имотите. За отразените данни за имотите в кадастралната карта законодателят е създал в чл. 2, ал. 5 ЗКИР оборима презумпция за вярност, но неправилното отразяване на правото на собственост не води до пораждане, изменение или погасяване на правото. Ако в производството по иск за собственост се констатира непълнота или грешка в кадастралната карта, те следва да се съобразят при произнасянето на съда. При уважен иск за собственост на недвижим имот, в диспозитива на съдебния акт следва да се установи правото на собственост, а когато правният интерес за предявяване на иска произтича от допусната в кадастралната карта непълнота или грешка – да се посочи и в какво се състои същата. Произнасянето по този въпрос с диспозитива на съдебния акт е подчертано и в т. 5 от ТР по тълк.д.№ 8/2014 г., аргументирано с разбирането, че искът по чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР /първоначална редакция/, нов чл. 54, ал. 2 ЗКИР, се поглъща от иска за собственост. В хипотези на искове по чл. 108 ЗС относно реални части от имоти, заснети в кадастрална карта, предметът на спора е по-широк, като обхваща и проблема за евентуалното наличие на грешка или непълнота в кадастралната карта. В случай на уважен иск за собственост съдебното решение ще бъде основание за изменение на кадастралната карта от органите по кадастъра, както и за записване в кадастралния регистър на действителния собственик по реда на чл. 54, ал. 4 ЗКИР, а когато имотът се намира в урегулирана територия и имотните граници не съвпадат с регулационните – съгласно чл. 134, ал. 2, т. 2 ЗУТ на изменение ще подлежи и влезлият в сила подробен устройствен план.

• Решение на ВКС №128/24.10.2019 по дело №2463/2018, Т.К., II o.

    Приложими ли са Наредба № 2 от 31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в РБ и минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти, ЗУТ и други нормативни актове към условията и сроковете, при които производителят и/или изпълнителят на монтажа на асансьор са поели към съответния инвеститор задължението за собствена сметка да извършват гаранционни ремонти?

    Наредба № 2 от 31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в РБ и минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти и Законът за устройство на територията намират приложение към условията и сроковете, при които производителят и/или лицето, което монтира асансьора /изпълнителят/ са поели към съответния инвеститор /възложител по смисъла на чл. 161, ал. 1 ЗУТ или строител по  чл. 136, ал. 1 ЗУТ в хипотезата на сключен от последния като възложител договор за проектиране, доставка и монтаж на асансьор в новопостроена сграда/ задължението за собствена сметка да извършват гаранционни ремонти. Минималният гаранционен срок за завършен монтаж на асансьор в новопостроен обект се определя с договора между възложителя и изпълнителя и не може да бъде по-малък от пет години, считано от деня на въвеждането на строителния обект в експлоатация /издаване на разрешение за ползване или удостоверение за въвеждане в експлоатация/.

• Решение на ВКС №234/24.10.2019 по дело №764/2019 IV г.о.

    При наличие на влязла в сила присъда на наказателния съд, с който се признават за неистински документи, с които е обективирано съгласието на колективен орган на кооперация по чл.15, ал. 4, т. 10 от Закона за кооперациите (ЗК) за разпореждане с недвижим имот, следва ли да се приеме, че съгласието за разпореждането от името на кооперацията е валидно изявено?

    Въведеното с разпоредбата на чл. 26, ал. 3 ЗК, вр. чл.15, ал. 4, т. 10 от Закона за кооперациите изискване за предварително взето от общото събрание решение за сключване на разпоредителни сделки с недвижими имоти, собственост на кооперацията, и вещни права върху тях не създава ограничения в представителните правомощия на председателя на кооперацията по отношение на третите лица, а е от значение само във вътрешните отношения между кооперацията и председателя. Наличието на решение на общото събрание на кооперацията по чл. 15, ал. 4, т.10 ЗК не е необходимо условие за действителност на разпоредителна сделка със собствен на кооперацията недвижим имот или с вещно право върху такъв имот, сключена от представляващия кооперацията орган.

    Горното разрешение е прието с тълкувателно решение, прието по т.д.№ 4/2018 г. по т.д.№ 4/2016 г. на ОСГТК на ВКС и представлява задължителна съдебна практика. В случаите, в които е налице влязла в сила присъда на наказателния съд, с който се признават за неистински документи, с които е обективирано съгласието на колективен орган на кооперация по чл. 15, ал. 4, т. 10 ЗК за разпореждане с недвижим имот, не следва да се приеме, че съгласието за разпореждането от името на кооперацията е валидно изявено. В този случай не е налице разпореждане с недвижим имот, извършено еднолично от представляващия кооперацията, а при сключването на сделката са представени неистински документи, обективиращи съгласието на колективен орган. С цитираното тълкувателно решение е прието, че когато съгласието е изразено от представляващия кооперацията, не е налице нищожност на основание чл. 26, ал. 2, предл. второ ЗЗД, тъй като съгласие за сключване на сделката е изразено от председателя на кооперацията, в качеството му на волеизявяващ орган. В обсъжданата хипотеза, съгласието е изразено чрез съставянето на неистински документи, с които се е целяло да се установи наличието на съгласие не на представляващия кооперацията, а на колективния орган, като при наличието на влязла в сила присъда, установяваща неистинския характер на документите, обективиращи това съгласие на колективния орган, съгласие липсва и сделката е нищожна на основание чл.26, ал.2, предл. второ ЗЗД. Постановките на тълкувателно решение, прието по т.д.№ 4/2018 г. по т.д.№ 4/2016 г. на ОСГТК на ВКС касаят хипотеза, при която съгласие за сключване на сделката е изразено от председателя на кооперацията, в качеството му на волеизявяващ орган и са неотносими към правния въпрос, предмет на настоящото производство.

• Решение на ВКС №235/24.10.2019 по дело №770/2019 IV г.о.

    От кой момент започва да тече срокът за депозиране на възражение по чл.414 ГПК срещу заповед за незабавно изпълнение – от момента на връчването от съдебен изпълнител, каквото е изискването на чл. 418, ал. 5 ГПК или от някой друг момент, в който длъжникът е узнал за нея?

    Съгласно изричната разпоредба на чл. 414, ал. 2 ГПК, длъжникът може да възрази в двуседмичен срок от връчване на заповедта за изпълнение, като при заповед по чл.417 ГПК, съобразно чл. 418, ал. 5 ГПК, връчването се извършва от съдебния изпълнител. Според чл.428 ГПК, когато пристъпи към изпълнение въз основа на заповед за изпълнение, съдебният изпълнител кани длъжника с връчването й, като поканата за доброволно изпълнение съдържа името и адреса на взискателя и предупреждение към длъжника, че ако в дадения срок не изпълни задължението си, ще се пристъпи към принудително изпълнение. Към поканата за доброволно изпълнение съдебния изпълнител прилага копие от подлежащия на изпълнение акт, в случая – заповедта за изпълнение. Оформянето на поканата става по образец – приложение № 21 към чл.3, т.1от Наредба №7 /22.02.2008г. за утвърждаване на образците, свързани с връчване по ГПК. Видно от посочените разпоредби, законодателят определя за начален момент на срока за възражение срещу заповедта за изпълнение, момента на нейното връчване. Знанието на длъжника за наличие на издадена срещу него заповед за изпълнение не е правно релевантен факт за течението на срока за възражение срещу заповедта. Фактът, че съдържанието на поканата за доброволно изпълнение по закон възпроизвежда част от съдържанието на заповедта за изпълнение вкл. относно страните и дълга, не дава основание да се приеме, че с връчването на поканата за доброволно изпълнение е изпълнено и задължението за връчване на самата заповед, която е отделен документ. Обстоятелството, че в закона е направено разграничение между поканата за доброволно изпълнение и заповедта за изпълнение, копие от която е задължително приложение към поканата, сочи, че поканата не може да замести заповедта за изпълнение, независимо, че инкорпорира част от нейното съществено съдържание. Срокът за възражение срещу издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК тече от връчването й на длъжника от съдебния изпълнител, на което не се приравнява, нито връчването на поканата за доброволно изпълнение, в която е посочена заповедта за изпълнение, страните и задължението, без заповедта да е приложената към поканата, нито подаването на молба за издаване на препис от заповедта за изпълнение.

• Решение на ВКС №128/23.10.2019 по дело №418/2019, I г.о.

    Дали представлява съгласие по смисъла на чл. 13, ал. 7 СК 1968 /отм./ участието на съпруга на дарителката в сделката и подписването на нотариалния акт за прехвърляне на имот – съпружеска имуществена общност , ако съпругът е подписал нотариалния акт в качеството на законен представител на надарения?

    Съгласно разпоредбата на чл. 13, ал. 1 СК 1968 /отм./ съпрузите се разпореждат съвместно с общите вещи и права върху вещи или единият от тях – със съгласието на другия. Съгласието за извършване на действия, за които законът изисква особена форма, се дава в същата форма, но ако действията се извършват в нотариална форма, достатъчна е писмена форма с нотариално заверен подпис – чл. 13, ал. 7 СК 1968 /отм./. При извършване на разпореждане от единия съпруг в полза на малолетно дете, когато другият съпруг участва в нотариалното производство като негов законен представител, с подписването на нотариалния акт той изразява съгласие както за приемане на дарението от името на надарения, така и своето съгласие за разпореждането. С полагането на подписа пред нотариуса от съпруга като участник в сделката, се спазва изискваната от чл. 13, ал. 7 СК 1968 /отм./писмена форма на съгласието с нотариална заверка на подписите. Хипотезата е аналогична на тази, при която единият съпруг участва в сделката като пълномощник на съпруга – продавач по договора. Съгласието е изразено и е спазена необходимата писмена форма с нотариално заверен подпис от другия съпруг с подписването на нотариалния акт за покупко-продажба на недвижим имот в качеството на пълномощник на съпруга, след като и този акт е надлежно подписан от нотариуса или от районния съдия.

• Решение на ВКС №193/24.10.2019 по дело №4781/2018 IV г.о.

    За предпоставките, при които съдът преценява на кого да предостави родителските права и местоживеенето на децата. Длъжен ли е въззивният съд да изслуша дете навършило десетгодишна възраст съгласно изискванията на чл. 15, ал. 1 ЗЗДет.

    Съдилищата, като изхождат от обстоятелствата на конкретния случай и интересите на децата, трябва да определят подходящи лични отношения между родителите и децата по такъв начин, че да се създава нормална обстановка за поддържане на тези отношения, като това може да става не само със свиждания, но и чрез по-продължителен личен контакт с родителя, при когото децата не живеят постоянно.

    Във всяко административно или съдебно производство, по което се засягат права или интереси на дете, то задължително се изслушва, ако е навършило 10-годишна възраст, освен ако това би навредило на неговите интереси. Когато детето не е навършило 10-годишна възраст, то може да бъде изслушано в зависимост от степента на неговото развитие. Решението за изслушване се мотивира.

• Решение на ВКС №94/23.10.2019 по дело №2711/2018

    Относно прилагането на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗДпри определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя.

    Понятието “справедливост” не е абстрактно, а винаги изисква преценката на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които при телесни увреждания може да са свързани с начина на извършване, характера на увреждането, продължителността на възстановяването, интензитета и продължителността на болките, ежедневните неудобства и психологическите страдания, наличието на трайни физически и психически последици. Посочените обстоятелства, както и редица други следва да бъдат обсъдени от съда в тяхната съвкупност, като се прецени и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на самото общество, обусловено от икономическите условия в страната, проявление на които са и лимитите на отговорността на застрахователите. Принципът на справедливост при възмездяване на претърпените от пострадалия от деликт неимуществени вреди налага съдът при определяне размера на дължимото обезщетение да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, преживените болки, страдания и емоционални преживявания и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение.

• Решение на ВКС №237/24.10.2019 по дело №2065/2016

    За обхвата на силата на присъдено нещо на решение по частичен иск и при уважаване на частичен иск, за непредявената част, формира ли се сила на присъдено нещо относно страните и правопораждащите юридически факти, без тези, имащи отношение към размера на задължението, над вече присъдения?

      Решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право.

• Решение на ВКС №151/24.10.2019 по дело №3988/2018

    Има ли доказателствена стойност представеното и прието като доказателство по делото решение на поземлена комисия (на хартиен носител като заверен препис), като извлечение от специализирания софтуер, при своевременно направени възражения относно авторството и съдържанието му и при липса на оригиналното решение?

    Принципно е положението, че преписи от документи се издават само въз основа на оригинала. След като няма оригинално решение като административен акт, не е възможно и да се издаде заверен препис от него като се има предвид, че издаването на препис от постановено вече решение на ПК е различно от първоначално издаване на решение по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ. Актовете на ПК (респективно ОСЗ) са само такива волеизявления, обективирани на хартиен носител и постановени по определения за това законов ред, надлежно подписани от членовете на службата и подпечатани с печата й. Представените компютърни разпечатки на решения не представляват административен акт. Реституционното производство е многофазно и е недопустимо без наличието на постановен акт на съответния етап, да се преминава към следващия. В случая става дума за административни актове, издадени от колективен орган, чиято воля се удостоверява с подписите на членовете му, т.е. наличието на подписи е основен елемент за формата на акта, от значение за неговата валидност, респ. нямат доказателствена стойност поради липса на установените реквизити за официален документ разпечатките от електронна база данни.

• Решение на ВКС №187/23.10.2019 по дело №1738/2018

    Следва ли въззивният съд да обсъди, респ. да мотивира приемането и/или отхвърлянето на всеки конкретен довод на страните, ако вследствие на въззивната оценка се променя изцяло постановеното от първоинстанционния съд решение?

    Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съгласно чл.12 ГПКи чл. 235, ал. 2 ГПКсъдът постановява решението си, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение и върху приетите за установени обстоятелства и закона и в рамките на твърдените по делото факти.

    Източници:

• Съдебната практика

• Интернет сайт https://www.290caselaw.com